Skip to main content

"Когато порастна голяма, искам да стана..." Личната история на Мирослава Милева

Posted: 18.08.2021
Category: Блог

Често обичам да казвам, че за мен Чайната е най- добрата класна стая, в която съм била.
Това е така, защото за разлика от останалите членове на екипа, аз бях в крехка
гимназиална възраст, когато за пръв път прекрачих прага на дом за деца. Мислех си, че да
отделям по един час от уикенда си, за да прекарвам време с деца, лишени от родителски
грижи ще е изключително благородно и обогатяващо преживяване за мен. Мислех си, че
ще е голям смях да лепим макарони по рамки за снимки и да играем футбол. Всъщност не
съм се лъгала за нищо, освен времевата рамка - един час седмично някак прерастна в
последните десет години от живота ми.

Голямата ми страст в живота е / беше ( вече не съм сигурна) рисуването. Завършила съм
последователно “Професионална гимназия по текстил и моден дизайн” и Варненски
Свободен университет “Черноризец Храбър”, все с ясната идея, че ще покорявам световни
модни подиуми. Още в училище знаех, че искам да съм изключително активна, като
започнем от стоенето на първия чин и задването на 3345 въпроса в час и стигнем до
президентството на класа, Ученически съвет и дори представителството ми в Детски
парламент Варна. Добре, че съм била от тези досадни деца, защото именно по време на
една от сбирките на детския парламент се запознах с Мая. Тя влетя в стаята с цялата си
енергия и чар, разказа за младежкия проект, по който Сдружение ИДЕА работи в момента
(нещо с екология, зомбита и боди арт) и си замина, а аз бях омагьосана от идеята да имам
нещо общо с тази жена с мега якия смях и още по-яката работа. Малко по малко
започнах да ставам част от доброволческия екип на организацията. В началото плахо и
неуверено, но постепенно с все повече отговорности и принос. Проектите ни в началото
бяха фокусирани върху алтернативи за прекарване на свободното време за млади хора, до
голяма степен учене чрез преживяване, още по- голяма степен - забавление. Колкото
повече пораствахме и като организационен капацитет и като възраст, обаче, толкова по -
социално осъзнати ставахме. Направи ни впечатление, ча на всички дни на прегръдката,
всички флашмобове и всички рисувания на открито, всъщност винаги има един и същи
контингент от участници - ученици, предимно от елитните гимназии във Варна и почти
никога представители на малцинствени групи или на младежи в риск. Така се роди идеята
да пренесем част от дейностите си в домовете за деца. По него време само се говореше за
процеса по деинституционализация, но разговора не беше придобил физическа форма,
поне не в нашия град.

Първият дом, в който аз отидох да доброволствам беше Оздравително училище “Д-р
Никола Димитров “. Имах конкретни очаквания, предимно базирани на всички филми,
които бях гледала до тогава - голяма бяла сграда, с изрисувани по нея цветя, усмихнати
мили жени, с чисти бели престилки, които четат детски приказки в някой ъгъл, а децата са
ги наобиколили със светнали очи, носи се аромат на прясно изпечени сладкиши. Или аз
съм гледала научна фантастика, или просто в България стандартите са били различни, но
си беше цял културен шок, когато го видях за пръв път - порутената сграда, решетките по
прозорците, виковете, псувните и босите деца, които притичваха с по една прозрачно
намазана филия с лютеница. Започна се със седмичните визити - пяхме, танцувахме,
пребоядисахме стълбите, за да има малко по-младежки облик двора и така се
изтъркулиха няколко години.
Най-яркият ми спомен от всички ателиета, които сме правили е за един конкретен летен уикенд,
в който отидохме с няколко федербала и волейболна топка. Подредихме се в кръг, подавахме си,
децата се смяха, ние още повече и както пада голямата веселба, при мен идва едно от момичетата,
на не повече от 12 годинки, абе стигаше ми до лакътя. Искаше да знае кога се очаква да приключим,
понеже приятелят й я чакал отпред с колата. Това е денят, в който за пръв път си дадох сметка, че
колкото и приятни да са уикенд заниманията ни, всъщност не водят до никаква
дългосрочна промяна в житейския път на тези млади хора. Колкото и волейболни топки да
протрием, те все ще си остават в същата система, същите порочни кръгове, където ще
стават жертва на същите зложелатели и ще прибягват до същите незаконни дейности,
когато след навършване на пълнолетие се окажат бездомни и с нула житейски опит и
умения за справяне с динамиката на един обикновен живот.
Малко по малко тази идея явно е започнала да натежава и в умовете на останалите
членове на екипа, защото не след дълго се появи и първата концепция за Социалната
чайна. В началото само на хартия и прекрасно разказвана от Мая и Стояна по
всевъзможни сцени, обучения, визити, конкурси и дори помежду ни, но постепенно се
заформи ефекта на лавината - първо конкурса на Промяната, после сградата, хората,
ИКЕА, дарението от 10кг мед. Все повече гласност се даваше не само на проекта с
Чайната, но и на проблема с младежите, лишени от родителски грижи като цяло. Мая се
усмихваше от всякакви вестникарски рубрики, телевизионни предавания, вярвам и на
случайни хора по тротоарите.
Първото събитие, което домакинствахме беше култово - нямахме още ток, но пък стоте
свещи даваха чудна атмосфера. Сангрията, приготвена в тенджерите на мама също
помагаше. Появиха се първите доброволци. След това в сградата дълго време се ковеше,
тракаше и се разливаха бои. На 18ти Май 2015г, когато мина официалното откриване и
всички поседнахме на тротоара отпред да си поемем дъх, за пръв път този ден, мисля че
добър процент от нас си поплакаха. Не можехме да повярваме, че след толкова много
време на труд, усилия, предизвикателства и на практика живеене в тази сграда, тя най -
накрая има отоплител с чай вътре и е готова да приема клиенти.
Първите ни младежи бяха Медо и Пепи. Те са първата генерация, преминали през
програмата младежи, защото ги познаваме от съвсем малки, още от първите ни ателиета в
Оздравителното училище. През цялото време, докато сме си мечтали какво ще
представлява това място, тъкмо тях сме си представяли на бара и факт - престилките им
заспаха!

Така си спомням аз началото на това приключение, което се оказа и отговора на въпроса
Каква искаш да станеш когато порастнеш? ”.

Ами вече не искам да ставам моден дизайнер. Искам да ми минават дните сред тези прекрасни хора, с които даже в отпуските се уговаряме за плаж заедно - не омръзва.
Искам ако имам тежък ден, да мога тъкмо с Мани да го споделя, ако пък е повод за празнуване - пейките отпред помнят много славни вечери с Мая.
Искам всичката храна в живота ми да е приготвена от Дени и всичките ми
опити за влизане във форма след това, да са вдъхновени от Деси.






Най - много искам телефона ми да не спира да звъни, защото някой излязъл от програмата
младеж иска да се похвали с новата си работа, да се оплаче от гаджето, да ме пита как се
прави домашна лютеница, или просто да даде заявка за пиене на бира.

Ей това искам да стана, като порастна!

 

Home » Блог » „Когато порастна голяма, искам да стана…“ Личната история на Мирослава Милева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!